Днес осъзнах, че кoлкото е лесно да зарадваш някого, толкова е и трудно. Опитвам се да проумея защо прекарвам толкова много време в опити да зарадвам хората около себе си, когато в отговор на получавам същото. Ще кажете, че съм егоистка и не всяко добро и все жест трябва да ми се върне и ще сте прави, но аз не говоря за всеки път. Говоря за един дребен жест, дори най-простите думички...лесно мога да бъда зарадва, но никой не го осъзнава, защото не се опитва.
Понякога прекарвм часове наред чудейки се дали ако изведнъж изчезна някой ще го осъзнае, вероятно ви звуча страшно драматично, но така или иначе съм изтъкана от драма, няма какво да си кривя душата и да се оправдавам в опити да докажа, че не преигравам. В момента седя и се чудя дали след утре ще съм удоволетворена от от това, което ще направя или ще ми е безразлично. Вярно, че изпитва тръпка да изненадам някого, но в същото време си, мисля че това, което правя е незначително и дори глупаво. Ще се приеме с присмех и подигравки, които аз самата ще приема със смях и усмивка, но кой може да каже, че вътрешно е точно така?
Иска ми се да избягам за един ден и просто никой да не знае къде съм. Да се махна от града и да отида при единствения човек, с който мога да говоря. Обаче не мога, толкова съм затънала, че нямам дори шанса да избягам за един цял ден...
- Ваша Брук(Найки)
Няма коментари:
Публикуване на коментар